Статии

Съпротива към промяна-психологическа статия

„Ще бъда честен. Винаги съм мразел промените. Тъкмо ми стане удобно и се появява нещо, което заплашва да ме изтръгне от този комфорт. Съпротивата ми към промяна ме защитава, държи ме в зоната ми на комфорт, спокоен съм, но понякога се питам, колко ли и какво ли съм загубил в живота си заради това?…“

Някои го наричат промяна, други напредък, има и такива, които го наричат адаптация. Някои хора развиват истински страх от промяната, докато други са почти пристрастени към новото, което тя предлага.

Първите предпочитат рутината, предвидимостта и установените неща. Пристрастените обичат новостта, различието и несигурността. Но самият живот е промяна.

Шопенхауер казва:“ Промяната е единственото постоянно нещо“. Ето защо е важно да имаме определено ниво на толерантност към промените, което ще ни позволи да се справим с трансформациите без да губим твърде много психичния си баланс.

Концепцията за съпротивата към промяна в организициите е добре позната, докато съпротивата към личностна промяна е по-малко полулярна идея, макар, че също е толкова важна.

В психологията понятието съпротива срещу промените се отнася до хора, изпитващи емоционална тревожност, породена от перспективата за трансформация или промяна, която се случва.

През ранните години на психологията съпротивата срещу индивидуалните промени  се анализира като мотивационен проблем. Затова се е смятало, че за да се редуцира тази съпротива е достатъчно, да се мотивира човека.

Вече знаем, че когато някой се съпротивлява на промените, има няколко проблемни области, свързани с черти на личността, житейски истории или текущата ситуация.

От тази гледна точка съпротивата срещу личностна промяна е невероятна възможност да погледнем навътре  в нас. Всъщност ние може да искаме да се променим,  но ако нещо ни спира, страх например, мотивацията няма да е достатъчна за преодоляване на съпротивата. Ето защо промяната винаги е възможност да преоткрием себе си.

Повечето хора реагират емоционално на промяна. Този вид реакция се изучава от психодинамиката. Психодинамиката  се основава на предположението, че когато се сблъсква с несигурност, невидима заплаха или непредсказуемост на средата, човек изпитва цяла гама от психични състояния, които  се редуват.

Kubler-Ross предлага емоционален цикъл, през който минават хората при траур, но той важи  за всеки друг тип промени в живота, които отказваме да приемем. Защото винаги, когато се променяме към нещо ново, преживяваме загуба на нещо старо.

1. Фаза на шока.

Това е състоянието на парализа или първоначален блокаж, когато за първи път се излагаме на перспективата за промяна. В това състояние ние обикновено не реагираме, така че отстрани може да изглежда, че сме приели промяната,  но в действителност това, което се случва е, че нашата емоционална система „ замръзва“. Нашият рационален ум все още не е обработил промяната и какво означава тя. В тази фаза може да изпитаме тревожност и физически реакции.

2. Фазата на отрицанието.

На този етап отричаме промяната, като си затваряме очите пред реалността и всякакви доказателства, че трансформацията е необходима или неизбежно се случва. Обикновено продължаваме с живота си, сякаш нищо не се е случило, с наивното вярване, че необходимостта от промяна ще изчезне. Това е така, защото, хващайки се за ежедневието си,  рутината, ние си връщаме усещането за контрол. Човек, изправен пред катастрофални промени (COVID 19 например), често не може да повярва в  реалността. Не може да признае, че това нещастие му се е случило. Той не вярва на данните от обективни изследвания и не се опитва да изясни, намери и провери други източници на информация.

3. Фаза на гнева.

Когато вече не можем да отричаме промяната, най-често реагираме с гняв, безсилие и ярост. В тази фаза се проявяват всички чувства, потискани през предишните фази. На този етап обикновено също си задаваме въпроса „защо това трябва да ми се случва?“ Гневът може да бъде насочен към други хора, които чрез своите действия или бездействие, предполагаемо са допринесли за създадената безнадеждна ситуация.

4. Фаза на договаряне.

Това е фаза, в която ще се опитаме да намерим изход, въпреки че обикновено е безполезно, защото все още се борим с промяната . На този етап все още не сме приели промяната, но се опитваме да намерим „начина“ да я избегнем. Изчерпан от атаки срещу себе си или други хора, човек се опитва да си върне контрола над ситуацията чрез вътрешен диалог или, за вярващите, диалог с Бог,  дава душевни обети да промени поведението си, ако неприятностите „се разминат“. Човек отчаяно търси как да поправи нещата.

5. Фаза на депресия.

В този момент най-накрая разбираме, че промяната е неизбежна. Но ние не я приемаме и можем да реагираме през депресия или раздразнение. В тази фаза човек има преживяването, че губи бъдещето, той е готов да се откаже от всичко. Депресията често се проявява като апатия и загуба на интерес изобщо към всичко.

6. Фаза на теста.

Това е фаза, в която съпротивата срещу промените най-накрая изчезва, защото осъзнаваме, че трябва да реагираме. Тогава започваме да търсим реалистични решения и нови модели за справяне, които съответстват на реалността. На този етап ние започваме малки експерименти, които ни приближават към промените и ни позволяват да я виждаме от  нова перспектива.

7. Фаза на приемане.

Това е последният етап, в който намираме баланса, изгубен  с промяната. Ние намираме и прилагаме нови модели на адаптивно поведение, които ни помагат да възстановим своята идентичност при новите обстоятелства.

10 фактора, които ни държат в капана на миналото:

Ясно е, че промяната е единственото постоянно нещо в живота. Ние обаче искаме да се променим и в същото време да останем същите или да правим  същите неща. Тази дихотомия поражда съпротива, често на несъзнавано ниво. Защо?

1. Не разбираме, че трябва да се променим.

При някои обстоятелства може да не сме много наясно, че е необходимо да се променяме, особено ако се чувстваме относително защитени в своята зона на комфорт. Ако вярваме, че нещата, които сме правили толкова години, ще продължат да работят и няма причини да се променяме, ние се противопоставяме на всяка трансформация.

2. Страх от неизвестното.

Страхът от това, което не знаем и несигурността е една от основните причини за съпротива срещу промените. В повечето случаи „скачаме“  в неизвестното само ако вярваме, че това, което ни очаква, си заслужава, но ако не сме сигурни в това, което ще намерим, ще ни бъде много трудно да се откажем от сигурността и комфорта на познатото и относителния контрол.

3. Липса на опит и страх от провал.

Малко хора признават това, но когато вярваме, че нямаме необходимите умения, способности или сили, за да се справим с промяната, често не я приемаме, а реагираме, като се съпротивляваме.

4. Привързаност към навиците.

Ако сме правили нещата по определен начин за дълго време, ще бъде много трудно да променим тези модели. В нашия мозък вече има „невронни магистрали“, по които тези навици „вървят“ бързо, така че промяната изисква да изграждаме нови пътища, а мозъкът ни обикновено е склонен да прилага закона за минималното усилие.

5. Наложена отвън промяна.

Първата реакция обикновено е отхвърляне.  Повечето хора не харесват наложените промени, така че ако не бъдат консултирани, волята за промяна ще бъде минимална.

6. Изтощение и „насищане“.

В много случаи съпротивата към промяна се дължи на факта, че е преминато нивото на толеранса ни към промени, когато сме преминали през толкова много промени или трансформации, че вече не можем да понесем поредната.

7. Когнитивен дисонанс.

В някои случаи промяната  се сблъсква с  някои от нашите убеждения или вярвания, което създава когнитивен дисонанс,  който не искаме да приемаме.

8. Слаба мотивация.

Всяка промяна винаги изисква мобилизиране на определени ресурси, така че ако нямаме достатъчно мотивация или ако това не е вътрешна мотивация, ще се противопоставим на тази промяна.

9. Грешният момент.

В много случаи съпротивата срещу промяната се причинява от факта, че тя идва в лош момент от живота ни. Може да се окаже, че  преминаваме през трудна ситуация или имаме други проекти и не сме готови да се изправим пред друга промяна.

10. Личната ни предразположеност към промяна.

Има личности по-склонни да се променят, докато други са повече свързани с това, което вече знаят. Невротичните личности, с вътрешен локус на контрол и ниска толерантност към неяснотата, са по-резистентни  към промяна.

Психологическата съпротива е аспект от човешката природа, който не само формира вътрешна бариера, но и кара хората да действат срещу своите  интереси. Под въздействието на такава съпротива ние отказваме да се дистанцираме от отрицателните си емоции, да променим лошите си навици, да инициираме планове и стратегии за самореализация и да отворим умовете си за по-обективно вглеждане в нашите възприятия и вярвания.

Съпротивата към промяна в процеса на психотерапия?

Съпротивата е много важна част от терапията, тъй като в 99,9% от случаите това означава, че човек се развива и расте, получава нов опит и се опитва да го приложи на практика,  на прага е на най-големия скок към вътрешното си усъвършенстване.

Растежът и развитието винаги са придружени от болка, понякога страдание. Защо? Така е устроен светът, природата  – това,  от което в крайна сметка няма полза, не предизвиква и съпротива. Достатъчно лесно е да се пристрастим към лошите навици (да пием алкохол, да пушим,  да употребяваме наркотици), да лежим по цял ден на дивана и да гледаме сериали, без да правим нищо за себеразвитието си.  

Но да започнеш да се занимаваш със себе си (спорт, отказване от лоши навици, натрупване на нов опит, работа върху себе си за личностно израстване и развитие) е трудно. Такава е структурата на човешката психика и на света – за да растеш и ставаш по-добър, трябва да преминеш през трудното и болезненото.

В този контекст в психотерапията е по същия начин, тъй като тя винаги е израстване, развитие. Как се проявява съпротива при психотерапията? Кои са чувствата, емоциите, мислите, които са знаци, че човек е в зоната на тази резистентност? 

Клиентът започва да закъснява за сесиите със завидно постоянство. Дори едно закъснение може да показва лека, но все пак резистентност. Ден  преди терапията започват да се появяват непредвидени обстоятелства, поради които посещението  се отлага или поставя под голямо съмнение. 

Човек забравя за психотерапевтичните сесии или планира личните си дела за времето на сесиите . Или забравя да си плати консултацията или обяснява прекъсването на терапията с финансови затруднения. Или по време на сесията разговорът включва напълно отвлечени  теми – времето, природата и т.н. Най-важното и болезнено нещо се премълчава или се отлага за последните пет минути, така че терапевтът да няма време да разработи болезнената тема. Един вид „кукичка“ за  следващата сесия, но следващия път се повтаря същото – времето, природата, отвлечени теми.

Защо е така?  Целият смисъл е в психологическия аспект – ако човек не иска нещо или се страхува от определени действия, в живота му започват да възникват определени обстоятелства  (един вид „механизъм за защита“ от тревожещи ни  бъдещите действия).

В този случай си струва да помислим защо възниква такава силна съпротива и какво е станало непоносимо в терапията?

Автор: Светлана Сотирова – психолог, семеен консултант

Източници:
Oreg, S. (2003). Resistance to change: Developing an individual differences measure. Journal of Applied Psychology, 88(4), 680-693.
Dent, E. B. & Galloway, S. (1999) Challenging “Resistance to Change”. Journal of Applied Behavioral Science, 35 (1), 25-41.

Последвайте ни в социалните мрежи!

Facebook:https://www.facebook.com/S.O.V.A.psyc..YouTube: https://www.youtube.com/channel/UCd2dYVIA_CY_hoAyNkQ2rLg Instagram: https://www.instagram.com/sova_psy/ Pinterest: https://www.pinterest.com/sovapsy/ LinkedIn: https://www.linkedin.com/company/sova… Twitter: https://twitter.com/sovapsycenter

Подобни постове:

Leave a Comment