Статии

Силата на авторитета- Не те искам, но без теб не мога.

Първият досег на един човек с авторитета е всъщност в детството – не в училище, а у дома. Една от най-трудните задачи на родителите е да успеят да установят и задържат авторитет пред децата си. Още повече, това е може би и една от най-важните им роли. Не става въпрос за това родителите да бъдат диктатори над децата си, но със сигурност другата крайност не е по-добра. Една от характерните черти на дисфункционалните семейства е свързана с това децата от малки да поемат ролите на родителите си, по отношение на взимането на решения и грижата за някой друг (например брат или сестра, но понякога майка или баща…).

Децата не се учат на отговорност, като биват „хвърляни“ да вземат решения от малки, очаквайки те да знаят кое е добро и кое е лошо решение. Родителите са отправната точка в живота на едно дете и като такава те изграждат реалността на детето от раждането му – до отделянето му постепенно, в по-късна възраст. Това означава, че ако детето не научи от родителите си и техните решения, кое е правилно и неправилно, няма как то да знае как да сформира своите решения.

Ако се даде на едно 5 годишно дете избор в коя детска градина иска то да ходи, според Вас на база на какво ще може то да вземе решението? Как мислите се чувства Вашето дете, когато като излезете навън, Вие -неговият родител, трудно вземате решение в кой ресторант да вечеряте? А Вашето чувство какво е, когато се налага да решавате? Най-вероятно Ви се иска някой друг да реши и избере? След като често не ни се иска да поемаме отговорност за подобно ежедневно решение, защо би било добре да натоварваме децата си с това? 

Родителският авторитет е основата за научаването на правила и граници- собствени и чужди. За това кое е правилно и грешно, добро и лошо, как и кога се постъпва така, как се взимат решения и какви са последиците от тях. Авторитетите в детска възраст са важни, за да може едно дете да израсне като пълноценна за себе си личност, с граници, собствено чувство за отговорност, цялост и стабилност.

В едно семейство авторитетът служи и за нещо много еволюционно заложено- сигурност. Сигурност, която да изпитва детето спрямо родителите си, а по-късно и към себе си. Човешкият организъм е устроен да търси постоянство, а с постоянството идва и тази сигурност. Дори циклите на сън (биологичният часовник), работят по определено схематично постоянство. Това е начинът на човешкия мозък да улеснява своята дейност. Едно дете при родители, които не са постоянни, включително в решенията и отношенията си, създават една хаотична среда, която носи тревожност на детето.  При една определена йерархия в семейството, присъства стабилността, която служи за основа на това постоянство и следователно сигурност за детето. Родителският авторитет е една от основите на тази йерархичност. Той се определя най-вече от поведението на самите тях. Авторитетът в едно семейство не е даденост на родителите, не е автоматичен и не е абсолютен. Родителите го постигат чрез контрол над собствените си поведения и решения, постоянството и адаптивността им.

Когато авторитет и структура/постоянство не биват намерени в самото семейство, естественият ход на индивида е да го потърси някъде другаде. Следващият досег на едно дете с авторитета е или в разширеното семейство (баби, дядовци, лели, чичовци и други важни фигури) или в социалната си среда (детски градини, училище, други групи). Един от интересните ефекти при тези случаи е, че често едно дете, което е непослушно вкъщи, всъщност се държи много добре, когато е в училище или детската градина. Това е мястото, където намира структурирана среда, която да му помага. Тук отново не става дума за изключително строги учители или „говор по часовник“ – а за вид постоянство в живота на детето, което му дава чувство за сигурност.

Към днешна дата обаче, социалната среда извън семейството далеч не е толкова приветлива, подкрепяща и авторитетна. Тревожността и несигурността стават все по-често срещана черта у хората, които днес трябва да влязат в ролята на авторитет, тъй като самите тези хора не са имали авторитети, от които да се учат и да взимат пример.

Затова е важно да се запитаме – Какъв авторитет съм Аз? До колко съм постоянен и сигурен в себе си? Как и какви решения взимам?

През цялата човешка история, нашият вид се е срещал с плашещия, тероризиращ факт, че не знаем кои сме или накъде отиваме, в този океан от хаос – лидерите, тези, които ни водят и учат са тези, които в същината си, трябва да се опитат да ни успокоят, като ни дадат ред, сигурност, формираност в техните и нашите умове. Но за да се научим да мислим, трябва да оспорваме лидерите и авторитетите и да се научим, стъпка по стъпка, да бъдем уязвими, отворени, объркани и питащи за да се изградим.

-Леари

Автор:

Моника Ройдева – психолог

Подобни постове:

Leave a Comment