Любов ли е… или сценарий от детството?
Той е стабилният, сериозният, „отговорният“. Знае какво е нужно, за да има ред. Умее да води. Решава. Управлява. Тя е очарована – това е сигурността, която винаги е търсила. Тя се усмихва широко, очите ѝ търсят одобрение. Пита го какво да направи. Обръща се към него за съвет, за посока, за потвърждение, че всичко е наред. Той ѝ казва. Показва. Планира. Води. Тя търси разрешение, насока. Той ѝ показва „правилния“ път. Тя усеща, че не може сама. Той знае, че всичко зависи от него. И така започва една връзка, в която уж има баланс. Но всъщност…Тя търси баща си. А той – често без да го осъзнава – се превръща в баща. Отстрани изглеждат като двойка. Но само отстрани. Защото в действителност това е връзка, изградена не от зрялост, а от липси. На пръв поглед това може да изглежда като „традиционна мъжка роля“ – закрилникът, лидерът. Но всъщност това е роля на едностранна отговорност, която в дългосрочен план създава не партньорство, а йерархия.
Защо жената остава в ролята на „дъщеря“?
o Защото има неосъществена нужда от мъжко присъствие, сигурност и одобрение (баща й е бил емоционално или физически отсъстващ)
- Защото ѝ липсва вътрешен авторитет.
- Защото се е научила, че „мъжете знаят по-добре“.
- Защото вярва, че само силен мъж ще я направи цяла.
- Или защото така избягва риска да носи отговорност.
- Зависимост и страх от изоставяне
Тя често идва от място, където някога не е била чута, не е била водена, не е имала сигурност. Сега несъзнавано търси мъж, който да запълни тази роля. Да я „доправи“. Да я „довъзпита“. Да я закриля. Тя: търси „добър татко“, който най-сетне ще я види.
А какво става с мъжа?
Често е мъж, който се чувства силен, когато някой има нужда от него. Харесва му да води, да знае по-добре, да бъде този, който „държи нещата в ръце“. Търси „нуждаеща се жена“, за да бъде важен, силен, незаменим. Той се изправя пред двойна трудност: От една страна, усеща се нужен – това храни егото. От друга – носи тежестта на постоянна отговорност, винаги трябва да бъде „по-силен“, „по-знаещ“, „по-зрял“. И ако тя остане в ролята на „дъщеря“, той никога не среща жената в нея –а само нейните нужди, страхове и очаквания.
Как изглежда това в ежедневието?
Тя:
- Често пита: „Добре ли постъпих? Какво мислиш ти?“
- Изчаква той да одобри, преди да вземе решение.
- Губи границите си, за да бъде „добро момиче“ в очите му.
- Често потиска собственото си мнение, за да не го „разочарова“.
А той:
- Дава насоки, вместо да обсъжда.
- Може да говори назидателно или поучително, без да го осъзнава.
- Вярва, че знае по-добре кое е „добре за нея“.
- Може да се дразни, когато тя проявява независимост.
Но това не е интимност. Това е „родителство в леглото“.
Проблемът?
Тя никога няма да порасне в тези отношения. А той – ще се умори да носи цялата тежест.
С времето тя ще се чувства все по-малко жена и все повече дете.
А той – все по-отчужден, претоварен и дори раздразнен.
Сексуалността страда – защото връзката започва да се усеща като родителска.
Как се променя това?
За жената:
- Да започне да прави избори, дори и да сгреши.
- Да постави граници, да има глас и мнение – дори да не съвпадат с неговите.
- Да се пита: „Какво искам АЗ, не какво очаква ТОЙ?“
За мъжа:
- Да се отдръпне от ролята на „знаещия всичко“.
- Да насърчи партньорство, вместо подчинение.
- Да приеме, че и той има нужди, слабости и неясноти – и че не е длъжен да бъде баща.
Зрялата връзка не е родителска. Любовта не е училище, където единият възпитава, а другият се учи. Не е съдебна зала, където единият има власт, а другият – нужда от разрешение. Истински зрелите отношения започват там, където ролите приключват. Когато той вече не е неин родител, а партньор. Когато тя спре да пита „добра ли съм?“, и започне да казва „ето какво искам“. Когато грижата не идва отгоре-надолу, а се движи в двете посоки.