Психология на удоволствието – Защо винаги искаме повече?
Удоволствието – една от най-абстрактните и фундаментални концепции в сферата на психологията, а и в живота. Счита се за един от най-големите мотиватори на човешкото поведение и едновременно с това, може да е едно от преживяванията с най-големи психологически последствия.
Удоволствието е субективното хедонично качество или състояние, свързано със стимули или обекти, които са стимулиращи и/или възнаграждаващи.
Нещата, които ни карат да се чувстваме живи, тези, които възприемаме, като награда, тези които облекчават някаква липса. Понеже удоволствието е субективно и също така не е ограничено до стимулиране на сетивата ни – всичко може да бъде вместено в категорията „удоволствие“. На практика, умът ни е това, което има решаващата дума дали едно нещо/събитие/човек, ще е удоволствие за нас.
Уникално човешко качество е и също способността ни да получаваме удоволствие без външна стимулация – тоест само докато мислим за това как ще получим наградата, ще отидем на почивка или ще се срещнем с желан човек. Също толкова силна е и способността ни да „решим“, че тези неща вече не ни носят удоволствие. Или психически да се „подготвим“ негативно, че дадено събитие например няма да е удоволствие за нас – без дори да сме го опитали/преживели.
Въпреки че това, което ни доставя удоволствие може да е различно за различните хора – механизмите, по които работи удоволствието остават непроменени.
Обектът на нашето удоволствие е различен, но това как ни се отразява, дали ще направим нещо, за да го получим, дали ще се държим надалеч от него или дали няма да можем да спрем да го искаме – се определят от няколко малки, но важни пътеки в мозъка.
В тези пътеки за удоволствие най-голям фокус получава невротрансмитерът допамин – още известен, като един от хормоните на щастието. Неговото покачване или намаляване кореспондира с това колко удоволствие или неудоволствие изпитваме от дадена награда или преживяване. Той е ключовият фактор, който освен да изпитваме удоволствие ни и мотивира да го търсим, да направим каквото е нужно, за да го получим – било то да отидем до магазина късно вечер, за да си купим цигари или да работим повече, за да получим повишение.
„Изчерпването“ на допамин в тези пътеки от своя страна води до дисфория (състояние на потиснатост) или анхедония (невъзможността за преживяване на удоволствие). Като част от механизма и на сексуалното удоволствие и мотивация – липсата или намаленото количество допамин води и до намалено/липсващо либидо.
Удоволствие преди удоволствието
Едно от най-значителните открития свързани с удоволствието е че, мозъкът ни освобождава допамин, който от своя страна предизвиква еуфоричното състояние на удоволствие не, когато получим наградата, не, когато „преживяваме“ чаканото събитие, а когато Очакваме това да се случи. Състоянието на очакване, преди да сме получили наградата – преди да изядем шоколада, който сме чакали цял ден; когато се вълнуваме за това как ще заминем на почивка; сутринта на рождения ни ден, когато очакваме да получим подаръци. Или още казано – получаваме удоволствие от това да очакваме. Шоколадът вече не ни е толкова интересен, след като сме го изяли; понякога вече пристигайки някъде, не сме толкова развълнувани; отворените подаръци са вече просто предмети.
„Може би“
Разбира се, на невропсихологично ниво този принцип има няколко нива. Освобождаването на допамин в мозъка е пряко свързан и с какъв вид очакване се случва. Ако знаем, че със сигурност – на 100% – ще получим нещо, което искаме (например потенциален партньор, който сме харесали), пътеките ни за удоволствие ще се активират. Но се оказва, че най-много и най-силно удоволствие получаваме, докато очакваме нещо, което всъщност не сме сигурни, че ще получим. Тоест има 50/50 шанс да го получим или не. Сравнително убедени сме, че ни очаква нещо хубаво, но едновременно с това има леко съмнение – „да тръпнем в очакване“. Тази концепция на „Може би“ – когато този потенциален партньор „не ни е в кърпа вързан“. При някой хора това се превръща в естеството на удоволствието – когато „играта“ е по-интересна, по-удовлетворяваща от самата награда – да кажем потенциалната връзка. В крайност този принцип се проявява, като патологична зависимост от например хазарт – където шансовете ни са винаги 50/50, вярата в способностите ни е голяма, но и шансът да загубим е също толкова голям.
Какво очакваме?
В основата си този механизъм на „може би“ зависи от тънката граница между контрола и неизвестното. Неизвестното ни плаши, но също така, ако всяка година ходим на почивка на едно и също място и получаваме едни и същи подаръци вече нито те ще са награда за нас, нито очакването им ще е. Контролът от своя страна е неизменна част от човешкото функциониране, който до голяма степен също е свързан с очакването. Обичаме да „предвиждаме“ какво ще се случи, за да можем да го контролираме, за да се чувстваме защитени.
И съответно очакванията ни могат да бъдат различни – очакваме нещо хубаво да се случи; или нещо лошо; знаем или не знаем какво да очакваме от някого. От невропсихологична точка – получаваме освобождаване на допамин и еуфоричното удоволствие само ако очакваме приятна награда, ако контекстът е позитивен, и ако „приятната липса на контрол“ не се задържи твърде дълго. Скоковете с бънджи са удоволствие, защото знаем, че няма да паднем реално, филмите на ужасите са удоволствие, защото знаем, че това не се случва на нас. И в двата случая имаме достатъчна предвидимост и премерена липса на контрол.
Най-хубавото е трудно спечеленото.
Както споменахме допаминовата пътека не е само за удоволствие от очакването на наградата, но и ни стимулира да преследваме това, което ни носи удоволствие. Мотивира ни, кара ни физически и психически да влезем в режим на действие. Това е механизмът, чрез който решаваме – дали ще работим, за да получим нещо, дали тази „награда“ си заслужава усилието, което ще вложим. На физиологично ниво се оказва, че колкото повече усилие влагаме – толкова по-дълго сме в процес на Очакване и съответно в процес на удоволствие. Това е механизмът, който използваме, когато например се лишаваме от моментното удоволствие да излизаме всяка вечер с приятели, за да учим усилено в университета, за да получим по-добра работа след това.
Най-лошото е липсата на очакваното
В контекста на очакванията, разбира се е нужно да споменем и какво се случва, когато те не са изпълнени – тоест разочарованието. Това да не ни се случи нещо, което сме очаквали, да не сме получили това, което сме искали. В мозъка ни допаминовата система следи за несъответствие с очакванията. Разочарованието е неврохимично противоположно на удоволствието – има спад на допамин, и е също толкова силен процес, колкото и да изпитваме удоволствие от нещо. Подаръци, които не ни харесват, преди това са били опаковани подаръци с невероятен потенциал. Очаквана награда/удоволствие, което не се е случило е в пъти по-лошо отколкото награда, която никога не сме си и помисляли, че може да получим.
Никога не ни е достатъчно
Защо, след като има много начини, по които можем да получим удоволствие в съвременния свят – никога нищо не ни е достатъчно? Защо след като получим повишение имаме нужда от нова цел? Защо в някой случай, след като привидно имаме всичко – искаме нещо друго? Защо все по-малко неща ни носят удоволствие?
Най-обобщаващият отговор е – пренасищане.
Едно от най-удивителните качества на ума ни е да се адаптира – и най-вече да привиква. Когато средата ни е неблагоприятна, това може да е животоспасяващо. Когато обаче разглеждаме това умение в контекста на удоволствието – тази постоянна адаптация на ума ни, може да ни навреди. Пътеките за удоволствие имат способността да привикват към даден стимул. В клиничен аспект, това привикване е процесът на изграждане на „толерантност“ към дадена субстанция. Което означава, че ако днес едно парченце шоколад ни доставя определено количество удоволствие, то утре само едно парченце не е достатъчно за да получим същия резултат. По този начин – никога не можем да преживеем удоволствие от нещо, както първият път, когато ни се е случило.
До голяма степен днешният свят се е развил върху концепцията на преследването и достъпа до удоволствие. Имаме много възможности и лесен достъп (с което не ни се налага да полагаме усилия за да получим награда) – супермаркети, даващи ни избор от храни от другият край на света, приложения за запознанства, даващи ни възможност с няколко клика да срещнем някого, видео игри, даващи ни „контролирано и предвидимо“ напрежение, субстанции, даващи ни химическият ефект на еуфория, в пъти по-силна от предлаганото от естествения свят.
„Съответно, в ежедневието ни, за да преживеем удоволствие имаме нужда от винаги повече, от по-бързо и по-силно. Това, което вчера е било неочаквано удоволствие, днес смятаме, че ни е даденост, и няма да е достатъчно утре.“
Последствията от Удоволствието
Балансът Болка/Удоволствие
В допълнение към откритието на допамина, невролозите са определили, че удоволствието и болката се обработват в припокриващи се области на мозъка и работят заедно чрез механизма на баланса. Сякаш в ума ни има една везна и в двата й края са удоволствието и неудоволствието/болката. Както всяка жива система и тази изисква хомеостаза – тенденцията да се поддържа физиологично равновесие. И в случая на твърде много неудоволствие или удоволствие сме „програмирани“ неврофизиологично везната ни да се накланя на другата страна. Този балансиращ принцип е до толкова механизиран, че става незабелязана част от ежедневието ни. Понякога се изявява, чрез усещането, когато продължително време „всичко ние е наред“, но някъде на заден план усещаме, като че ли очакваме нещо лошо да се случи или някакъв проблем да „изкочи“.
Следователно, колкото повече се накланя везната на удоволствието и колкото по-силно, толкова повече мощни саморегулиращите се механизми се задействат, за да се възстанови балансът – чрез преживяване на неудоволствие = липсата на удоволствие. В някой случай може и да е физическа болка – както при абстиненцията от зависимост.
Това, което правим в такива случаи,за да избегнем болката е да си доставим още от удоволствието, което сме преживели. Проблемът е там, че както споменахме започваме да имаме нужда от повече и повече – от нова цел, от нови хора, от нови преживявания, по-силни, по-вълнуващи, по-интензивни. И така малките удоволствия от живота в един момент вече не са нещо, което може да ни зарадва.
Пътищата ни за удоволствие, вече не са така чувствителни към това, с което ги стимулираме. А пътищата ни за болка стават все по-чувствителни, по-лесни за активиране и по-трудни за успокояване. Парадоксът е, че непрестанното ни пътешествие към преследването на удоволствие, в крайна сметка ни носи болка. Физиологично и психологически става едновременно по-трудно да получим удоволствие и ставаме по-малко толерантни към болката от липсата на това удоволствие. А и по-чувствителни към болка като цяло.
Когато удоволствието и болката са заедно.
Тези две усещания освен, че споделят едни и същи мозъчни пътеки и управляват една и съща везна – могат да бъдат преживявани и заедно и е субективното ни преживяване – кое от двете ще надделее. Например при яденето на лютиви храни – дали ги харесваме или не; татуирането – дали ни боли или изпитваме удоволствие. Болката и Удоволствието могат да се „усвояват“ от нас по едно и също време. И ако балансът е достатъчно добър – в един момент човек се приучава да асоциира болката с удоволствието. Както с удоволствието – така и с болката – значението, което и придаваме е от съществено значение дали я изпитваме.
Рестартирането
Въпреки че несъзнавано влизаме в процеса на преследване на удоволствие + „не е достатъчно“, същият мозъчен механизъм, който ни вплита в този порочен цикъл е и този, който може да ни „изкара“ от него. Това, както споменахме е способността на ума ни да се адаптира и привиква. След определено време ума ни ще има възможност да се адаптира към отсъствието на дадена субстанция, дадено преживяване, дадено удоволствие и своевременно да „рестартира“ чувствителността ни към малките удоволствия от живота – нещо, като ментален детокс.
Използвана литература:
T. Heatherton, “Neuroscience of Self and Self-Regulation,” Ann Rev of Psych 62 (2011): 363; K. Krendl
H. Takahasi et al., “When Your Gain Is My Pain and Your Pain Is My Gain: Neural Correlates of Envy and Schadenfreude,” Sci 323 (2009): 890;
K. Fliessbach et al., “Social Comparison Affects Reward-Related Brain Activity in the Human Ventral Striatum,” Sci 318 (2007): 1305.
W. Schultz, “Dopamine Signals for Reward Value and Risk: Basic and Recent Data,” Behav and Brain Functions 6 (2010): 24.
R.M. Sapolsky – Behave: The biology of Humans at our Best and Worst. Penguin Press 2017
Anna Lembke – “Dopamine Nation”
Последвайте ни в социалните мрежи!
Facebook:https://www.facebook.com/S.O.V.A.psyc... YouTube: https://www.youtube.com/channel/UCd2dYVIA_CY_hoAyNkQ2rLg Instagram: https://www.instagram.com/sova_psy/ Pinterest: https://www.pinterest.com/sovapsy/ LinkedIn: https://www.linkedin.com/company/sova… Twitter: https://twitter.com/sovapsycenter