Психодрама – когато животът се разиграва, за да бъде разбран
Понякога не е достатъчно да разкажем преживяването. Понякога имаме нужда да го видим, да влезем отново в него и да открием нов начин да бъдем в собствената си история. Понякога думите не са достатъчни. Можем многократно да разказваме какво ни боли, да разбираме откъде идва определен страх или защо отново попадаме в познат модел – и въпреки това нещо да остава непроменено.
Има преживявания, които имат нужда не само да бъдат разказани, а видени, почувствани и преживени по нов начин.
Именно тук започва психодрамата.
Психодрамата е психотерапевтичен метод, който превръща вътрешния свят в действие. Вместо единствено да говорим за важните хора, отношения и конфликти в живота си, можем символично да ги поставим в пространството – чрез роли, сцени и взаимодействия.
Това, което досега е съществувало само като спомен, чувство или вътрешен диалог, започва да придобива форма.
Откъде идва психодрамата?
Психодрамата е създадена от психиатъра Якоб Леви Морено през първата половина на XX век. В основата на неговото разбиране стои идеята, че човекът има естествена способност за спонтанност и творчество – да намира нови отговори на познати ситуации и адекватни отговори на нови ситуации.
Морено се интересува от театъра, човешките отношения и начина, по който действието позволява да преживеем нещо, което разговорът невинаги успява да достигне.
От експериментите му със спонтанен театър във Виена постепенно се развива психодрамата като цялостен психотерапевтичен метод, а по-късно работата му продължава в САЩ.
Вместо човекът само да разказва своята история, Морено предлага нещо различно:
да ѝ позволим да оживее.
Какво всъщност се случва в психодрамата?
Представете си група хора и пространство, което за известно време може да се превърне почти във всичко. Класическата терапия разчита на разговор. Психодрамата добавя още едно ниво – преживяване в реално време.
Тя работи, защото:
- мозъкът не прави рязка разлика между „истинско“ и „дълбоко преживяно“
- емоциите се освобождават по-интензивно (катарзис)
- човек вижда ситуацията от различни гледни точки
- се създават нови поведенчески модели
В стаята може да се появи домът от детството. Може да бъде пресъздаден труден разговор с партньор. Един стол може да се превърне в мястото на човек, който вече не присъства в живота ни. В различни части на пространството могат да застанат две противоположни страни от самите нас.
В класическата групова психодрама човекът, чиято тема се изследва, се нарича протагонист. С помощта на водещия той изгражда сцена, свързана със свое преживяване.
Това може да бъде:
- ситуация от миналото;
- конфликт в настоящето;
- разговор, който никога не се е състоял;
- важна връзка;
- вътрешен конфликт;
- страх или друг вътрешен образ;
- бъдеща ситуация, която предстои.
Другите участници могат да влязат в определени роли – родител, партньор, дете, началник, вътрешен критик, страх или дори част от самия протагонист.
Така вътрешният свят постепенно става видим и преживяем.
От разказването към преживяването
Една от особеностите на психодрамата е, че към разговора добавя действието.
Има съществена разлика между това да кажем:
„Никога не успявах да се противопоставя на баща си.“
и това символично да застанем отново срещу него и да почувстваме какво се случва с нас в този момент.
- Как стои тялото ни?
- Какво искаме да кажем?
- Какво ни спира?
- Какво очакваме да се случи, ако проговорим?
- Какво бихме казали днес от позицията на човека, който вече сме?
Психодрамата позволява човек да се доближи до преживяването, без да се предполага, че миналото може да бъде променено.
Не променяме случилото се. Можем обаче да променим начина, по който то продължава да живее в нас.
Смяна на ролите – да погледнем от другото място
Една от най-разпознаваемите техники в психодрамата е смяната на ролите.
Човек временно напуска собствената си позиция и заема мястото на другия.
Ако работи върху конфликт с майка си, например, може символично да седне на нейното място. Ако работи върху партньорски отношения – да погледне сцената от позицията на партньора.
Това не означава, че можем да знаем със сигурност какво мисли или чувства другият човек.
Смяната на ролите е начин да напуснем за момент собствената си гледна точка и да допуснем друга възможна перспектива.
Понякога именно от това различно място забелязваме нещо, което преди не сме могли да видим.
Да се видим отстрани
Друга характерна психодраматична техника е огледалото.
Човекът символично излиза от сцената и получава възможност да я наблюдава отстрани.
Тази дистанция понякога разкрива много.
Можем да видим начина, по който се свиваме пред определен човек. Как се усмихваме, докато говорим за нещо болезнено. Как се опитваме да се погрижим за всички останали. Как се отдръпваме точно в момента, в който всъщност имаме нужда от близост.
Това не е поглед, който цели оценка.
Той създава възможност за осъзнаване на собственото ни участие в сцената.
Когато неизказаното получи глас
Понякога знаем, че изпитваме нещо силно, но не можем да го назовем.
В психодрамата може да бъде използвано дублиране – техника, при която друг участник или терапевтът предлага възможни думи за онова, което сякаш остава неизказано.
Например:
„Може би част от мен е ядосана, защото толкова дълго трябваше да бъде силна.“
Човекът може да разпознае тези думи като свои, да ги промени или напълно да ги отхвърли.
Дублирането не определя какво „всъщност“ чувства човекът. То предлага хипотеза и понякога помага вътрешното преживяване да намери собствените си думи.
Психодрамата като пространство за експеримент
Една от големите възможности на психодрамата е, че не сме ограничени само до онова, което вече се е случило.
Можем да изследваме и онова, което би могло да се случи.
- Какво ще стане, ако кажа „не“, когато обикновено казвам „да“?
- Как бих изразил гнева си, без да разрушавам отношенията?
- Какво бих казал, ако проведа разговора, който отлагам от месеци?
- Как бих реагирал, ако отново попадна в същата ситуация?
- Какво би направила една по-уверена версия на мен?
Терапевтичната сцена позволява тези възможности да бъдат не само мислени, а опитани.
Човек може да започне сцената, да я спре, да смени ролята, да промени отговора си и да опита отново.
В този смисъл психодрамата се превръща в своеобразна лаборатория за живота – място, в което можем да експериментираме с нови начини на свързване, преди да ги пренесем в ежедневието си.
Един пример
Представете си жена, която ще наречем Мария. Името и ситуацията са условни.
Мария идва с трудност да поставя граници в отношенията с майка си. Тя разбира проблема, говорила е за него и знае, че често се съобразява с майка си за сметка на собствените си потребности.
На психодраматичната сцена поставя два стола.
На единия сяда тя. На другия символично поставя майка си.
Първоначално Мария говори по същия начин, по който би говорила и в действителността – внимателно, предпазливо, опитвайки се да не нарани другия.
Постепенно започва да изрича онова, което обикновено остава премълчано.
След това сменя ролята.
Сяда на мястото на майка си и поглежда към празния стол, на който преди малко е била самата тя.
Не открива магически „истината“ за майка си. Но открива нова перспектива към отношенията между тях и към собственото си място в тях.
Реалният разговор все още предстои. Но Мария вече не влиза в него от съвсем същата позиция.
Спонтанността – възможността да реагираме различно
Една от централните идеи на Морено е спонтанността.
В психодрамата тя не означава импулсивност или непредвидимост. По-скоро е способността да намерим нов отговор на стара ситуация или подходящ отговор на ситуация, която срещаме за първи път.
Много от трудностите ни могат да бъдат разпознати именно като загуба на такава свобода.
- Някой ни критикува – и автоматично се защитаваме.
- Страхуваме се от отхвърляне – и отново се отказваме от собствената си граница.
- Усещаме конфликт – и отново замълчаваме.
Старият отговор се появява толкова бързо, че сякаш няма друга възможност.
Психодрамата създава пространство между ситуацията и реакцията.
И в това пространство може да се появи нещо ново.
Ролята на групата
Психодрамата възниква като групов психотерапевтичен метод, а групата има особено значение в процеса.
Тя не е публика.
Участниците могат да влизат в роли в сцената, да бъдат свидетели на преживяването и впоследствие да споделят какво от собствената им история е било докоснато от видяното.
След психодраматичната работа обикновено следва споделяне. В него останалите не анализират протагониста и не му дават съвети. Те говорят от себе си – за собствените чувства, спомени и преживявания, които сцената е събудила.
Тогава човекът, който допреди малко е бил в центъра на своята история, често открива нещо важно:
не е единственият, който познава подобно чувство.
Личната история среща човешкия опит на останалите.
За кого е подходяща психодрамата?
Психодрамата може да бъде използвана както в психотерапевтична работа, така и като метод за личен опит и себепознание.
Тя може да бъде подходяща за хора, които искат да изследват по-дълбоко себе си и отношенията си, разпознават повтарящи се модели, преминават през житейска промяна или конфликт, срещат трудности с границите, самооценката или близостта или усещат, че само разговорът невинаги е достатъчен.
Психодраматичният подход се използва и в обучението и личния опит на психолози, психотерапевти и други професионалисти, работещи с хора.
Не е необходимо човек да бъде артистичен, общителен или да има актьорски способности.
Психодрамата не е театър и няма правилно изпълнение на ролята.
В центъра е не представянето пред останалите, а автентичното преживяване.
Повече от индивидуалната сцена
Работата на Морено не се ограничава до психодрамата. Тя включва и развитието на социометрията – начин за изследване на отношенията, изборите, привличането, дистанцията и позициите в групата.
Така човекът се разглежда не като изолиран индивид, а като част от мрежа от отношения.
Това е една от причините психодрамата да намира приложение не само в психотерапията, но и в груповата работа, образованието, обучението и организационния контекст.
Когато разбирането се превърне в преживяване
Психодрамата не ни обещава да пренапишем миналото.
Тя ни дава възможност да се върнем към важни сцени от живота си от позицията на човека, който сме днес.
- Да кажем неизказаното.
- Да заемем място, което никога не сме си позволявали.
- Да погледнем през друга перспектива.
- Да срещнем различни части от себе си.
- Да изпробваме отговор, който досега не сме давали.
И понякога – да открием, че там, където сме виждали само един възможен сценарий, всъщност съществуват и други.
Защото целта на психодрамата не е просто да разиграем живота си. Тя е да разширим свободата, с която можем да го живеем.
„Понякога думите ни помагат да разберем историята си. А понякога трябва да влезем отново в нея, за да открием, че вече можем да заемем друго място.“
