Отново на училище – с вълнение или с притеснение?

Отново на училище – с вълнение или с притеснение?

Как тревожността и очакванията на възрастните тежат повече и от най-голямата ученическа раница?

От много учене и най-здравият ум може да се съсипе.“ – Пипи Дългото Чорапче

Помните ли как наричаше Пипи училището (мъчилище)? А умножението (уморение)? Колко ли са децата, които се припознават в образа на силната, смела и забавна червенокоска? Не са особено ентусиазирани от започването на училище. Искат ваканцията да не свършва. И жадуват за повече време за игри и приключения?

Какво в нашето поведение и отношение (като родители и като общество) може да повлияе така, че детето да няма училищна  мотивация? Замислете се, възможно ли е да сме толкова съсредоточени върху успеха и постиженията на децата си, че така да възлагаме твърде голямо бреме върху техните рамене?

Родители … или родители на ученик?

Със започването на учебната година много майки и бащи се превръщат в „родители на ученик“. В желанието да видим наследника си като много справящ се и успешен ученик започваме да фокусираме вниманието си само върху тази сфера. Неусетно разговорите вкъщи се водят само около това как детето се е представило в училище, каква е оценката му от теста, какво е домашното. Записваме го на всякакви извънкласни курсове и дейности, които да му дадат още знания и умения. Положително отношение и награди се дават основно при постигане на високи резултати. Всяко отлагане или нежелание на детето да се подготвя за училище се приема като мързел и безотговорност. И води до конфликти и напрежение в отношенията ни.

Какво може да е скрито зад такова родителско поведение?

Всеки родител мечтае да види детето си щастливо и успешно. В съвремените силно конкурентни социално-икономически отношения се акцентира прекалено върху постиженията. Това до голяма степен подхранва родителските ни страхове за реализацията на децата ни. От друга страна сме склонни да възприемаме детето си като наше своеобразно идеално продължение. Искаме прекрасно бъдеще за детето си и за да сме сигурни, че то ще „пробие“ в живота, започваме да залагаме много на обучението му. Несъзнателно започваме да преживяваме неговите успехи и неуспехи като свои. И не си даваме сметка, че като че ли се стремим то да компенсира всичко, в което ние не сме успели или пропуснали в живота си. По този начин, може да останем слепи за неговите истински желания и интереси. Това става причина за дълбоки разочарования и е непосилна тежест за детето.

Какво се случва?

Учителите са тревожни по отношение на успеваемостта на децата, защото по този начин ръководството на училището изгражда рейтинг. Родителите са тревожни и често фиксирани върху просперитета на детето  – пречупено отново през призмата на академичните  постижения. Обществото очаква добре образовани млади хора, които да работят за общото благо или да поправят грешките на предишното поколение. И като че ли се създава една свръхценност около това децата да бъдат много успешни в училище. А децата все повече губят мотивация, заучават тревожния модел на възрастните или стават по-апатични и уморени – губят себе си…

Как се преживява детето в такава ситуация?

Всяко дете има нужда от родителската обич и одобрение. Те са му необходими в същата степен като въздуха и водата, за да може да расте и да се равива пълноценно. Представете си какво може да направи детето срещу прекалените очаквания и изисквания на родителите си, ако съществува угрозата от загубата на любовта им. Почти нищо. В резултат на постоянните и надценени очаквания, детето може да развие чувство за собствена изключителност, силна съзтезателност и стремеж към постижения. Но тъмната страна  на тези качества е страхът от поражение и от грешки. Или пък, ако усеща, че това което прави никога не е достатъчно за нас, може да загуби духа си, да се чувства безполезено и провалено във всичко. Неволно може да стигне до идеята, че е „толкова лошо“, че изобщо няма за какво да бъде обичано. И да се отказва предварително от всяка задача или да се предава пред всяка трудност. И в двата варианта е силно вероятно детето да изгради в себе си един пренапрегнат/претоварен образ за учението и училището. Притеснително е, че за днешните деца учението наподобява една безкрайна битка за успех

Животът според желанията на другите (родители, учители и т.н.) изключва почти всяко проявление на желанията на детето. Как би могло детето да влезе в контакт с вътрешения си свят, когато цялата му енергия отива в изпълнение на чужди желания? Деца, живеещи под такъв натиск, просто нямат време да мислят кои са, какво обичат и какво биха искали да правят.

Как да помогнем на детето си?

Един от най-ценните подаръци, които може да направим за децата си е да им позволим да допускат грешки. Да преживеят възможността да не се представят винаги по най-добрия начин. Да не получват винаги най-високите оценки. Да не знаят всички отговори. Но въпреки това да се чувстват приети и обичани от нас.

Освен това е важно да уважаваме и зачитаме правото им на почивка. Децата се нуждаят от дейности, които са просто приятни, а не задължителни и не изискват„ правилно“ изпълнение. Осигуряването на пространство за автономия на детето означава, да му се дава възможност да установи връзка със собствените си желания. Точно в моментите, в които те видимо „нищо не правят“ имат възможност да влязат в контакт с емоциите си. Защото ако са винаги прекалено заетите могат да убият тази важна част от себе си, от която се нуждаят, за да изградят своята личност.

„Най-тежкото бреме на плещите на децата е неизживеният живот на техните родители“ – К. Г. Юнг

Автор: Росица Славова – психолог, семеен консултант

по материали отЖурнал PSYCHOLOGIES, №43 | Наталья Кириченко

Последвайте ни в социалните мрежи!

Facebook:https://www.facebook.com/S.O.V.A.psyc..YouTube: https://www.youtube.com/channel/UCd2dYVIA_CY_hoAyNkQ2rLg Instagram: https://www.instagram.com/sova_psy/ Pinterest: https://www.pinterest.com/sovapsy/ LinkedIn: https://www.linkedin.com/company/sova… Twitter: https://twitter.com/sovapsycenter