ОТДЕЛЯНЕТО като психологически процес – защо е толкова важно?
Какво е отделяне?
Психологическото отделяне е процес на постепенно физическо и емоционално разграничаване от родителите. Изграждане на умение за самостоятелно функциониране. Може би сте чували, че ако сте си свършили добре работата като родител, порасналото ви дете няма да има нужда от вас. Звучи плашещо и до някъде неразбираемо. Но в това е смисълът на отглеждането и възпитанието на човешко същество – да му помогнеш да стане независим и отговорен възрастен, който да може да следва собствените си избори в живота.
Какво затруднява процеса на отделянето?
Всички ние се появяваме на този свят анатомично свързани с майките си. Отрязването на пъпната връв е първият акт, с който физически и символично се обособяваме като отделни същества. Това е и първата раздяла, която преживяваме в живота си – раздялата със сигурността на утробата, която ни е давала всичко, от което се нуждаем, за да съществуваме. След като излезем извън нея, ние се изправяме пред нелеката задача да се научим да задоволяваме нуждите на тялото и душата си. Да опазим здравето и живота си, и да постигнем благополучие.
Но за да оцелеем в началото на живота си, ние се нуждаем от грижата и защитата на другите. Всъщност, ние се раждаме зависими и оставаме такива за доста дълъг период. Затова е много важно да се изгради емоционална привързаност между детето и майката. Създава се нещо като „психологическа пъпна връв“, която дава на бебето сигурност, че има кой да се грижи за нуждите му и смелост да започне да опознава света. Колкото повече расте детето обаче (прохождайки и проговаряйки), толкова повече иска да опознава света и да разкрива способностите си.
След етапа на почти пълна свързаност с майката, следва етапът на постепенно отделяне и създаване на самостоятелни умения.
Ако в този етап, родителят не дава достатъчно пространство и свобода на детето си да опитва само да прави различни неща, и да изследва средата си – толкова по-неуверено и несамостоятелно ще израства то. Друг родителски подход, който може да доведе до изграждане на съмнение в собствените способностите е когато на детето се възлагат задачи и отговорности, за които още не е готово. Всяко нещо в повече или по-малко от възможностите ни спрямо етапа на развитие, в който се намираме, се отразява негативно на самооценката ни за справяне. Задачата на родителят е да прецени какво може да направи детето само и да подкрепя желанието му за самостоятелност. Да му дава право на избор, да му позволява да греши и да бъде до него, когато преживява разочарование, болка и неуспех. Когато твърде много се опитваме да предпазим детето си от трудностите в живота му, затрудняваме изграждането на неговата емоционална устойчивост и способност да носи отговорност за постъпките си. На едно по-дълбоко ниво се създава преживяването, че то не може да се справи без нас и се нуждае винаги от външна подкрепа.
Психологическата пъпна връв го държи здраво привързано към нас.
За да се случи процесът на отделяне, на първо място родителят трябва да има разбирането и готовността да го позволи. А това е възможно само, когато самият родител е завършил своето психологическо съзряване и да е успял да се отдели емоционално от своите родители. Много често това не се е случило и така се затруднява преминаването през периодите на съзряване на детето, където е много важно като родители да стоим по-отдалечени и да подкрепяме, а не да помагаме и улесняваме. Трудността е в това, че когато нямаме добро отделяне, всяка раздяла се преживява като опасност и предизвиква чувства на тревожност и в двете страни.
Това в дългосрочен аспект може да се окаже много осакатяващо за зрелия индивид. Има достатъчно примери за хора, които са навършили физиологическа зрялост, но за съжаление не са постигнали необходимата психологическа зрялост. И за това няма значение дали са на 19, 35 или 60 години. Такива хора са останали все още много зависими от родителското одобрение/неодобрение и не са успели да изградят своята идентичност и автономност.
Как може да изглежда незавършеното психологическо отделяне -непрекъсната психологическа пъпна връв:
- Все още живеем с родителите си, въпреки че отдавна сме навършили пълнолетие. Зад рационалното обяснение на ситуацията (липса на собствено жилище; не добре платена работа и т.н.) винаги има някакви скрити мотиви – страхуваме се, че няма да можем да се справим сами или изпитваме вина да напуснем родителите си, които имат нужда от нас;
- Финансово зависими сме от родителите си;
- Родителите ни редовно ни хранят или ни носят храна;
- Звъним на родителите си всеки ден или дори по няколко пъти на ден. Когато не се чуем се чувстваме тревожни;
- Търсим мнението на родителите си за почти всички решения в живота си – от тривиалните до същински важните;
- Изпитваме силна загриженост за родителите си или се чувстваме виновни, че не правим достатъчно за тях;
- Често се връщаме към детски спомени, в които сме се чувствали наранени от родителите си – очакваме от другите компенсация за любовта, която ни е липсвала;
- Поставяме някой в ролята на важен авторитет (може да бъде нашият началник; съпруг/а; приятел) и постоянно търсим от него съвет или решение при проблем;
- Признанието на другите е особено важно за нас и затова се стараем твърде много в работата или в личния си живот; мнението и отношението на другите са изключително важни за нас и определят поведението и самочувствието ни;
- Трудно ни е да отстояваме позицията си; избягваме конфликтите; не можем да казваме НЕ;
- Обвиняваме някой друг за нашите неуспехи – съдбата/държавата/родителите/шефа/колегата/партньора/приятеля/децата и т.н.;
- Повтаряме сценариите от родителското си семейство – също сме се развели или сме избрали партньор със зависимост;
- Искаме да живеем възможно най-далеч от родителите си;
- Много сме тревожни за децата си – прекалено ги покровителстваме и т.н.
Изграждането на самостоятелна личност е важен и труден процес, през който всеки преминава с индивидуална скорост и време.
Никога не късно да бъде завършен, след като осъзнаем, че по някакъв начин при нас отделянето не се е състояло напълно. Защото само постигането на психологическа автономност може да ни превърне в истински творци на собствените ни живот и щастие. Да бъдем самостоятелни е различно от това да си бъдем самодостатъчни и изолирани. Независимият човек е този, който знае от какво има нужда-кога и как може да задоволи желанията си, в какво може да допринесе. Знае как да взема, но и как да дава. Може да създава отношения на близост, без да губи преживяването за своята идентичност и тази на другия. И е способен да възпитава независими хора.
Благодарение на свободата във взимането на решенията – верни ли грешни, благодарение на свободата да действаш – правилно или неправилно, човек става самостоятелен. Така той сам поема върху себе си отговорност за своите постъпки и за последствията от своите решения. – Макс Люшер
Последвайте ни в социалните мрежи!
Facebook:https://www.facebook.com/S.O.V.A.psyc... YouTube: https://www.youtube.com/channel/UCd2dYVIA_CY_hoAyNkQ2rLg Instagram: https://www.instagram.com/sova_psy/ Pinterest: https://www.pinterest.com/sovapsy/ LinkedIn: https://www.linkedin.com/company/sova… Twitter: https://twitter.com/sovapsycenter