Всеки от нас носи в себе си разговори, които никога не са се случили.
Думи, които са били спрени.
Чувства, които не са намерили адресат.
Тези диалози не остават в миналото. Те продължават да живеят вътре в нас – като напрежение, като повтарящи се мисли, като телесни усещания или като реакции, които понякога ни изненадват със своята сила.
Представете си следното… Спомнете си случай, когато сте искали да кажете нещо на важен човек – може би на приятел, родител или партньор – и сте спрели. Може би сте се страхували от конфликт. Или пък сте си мислили „няма да разбере“. Или сте мислили, че времето не е подходящо. Това „нещо“, което не e било казано, не изчезва просто така. То остава като незавършен разговор в нашия ум.
Например:
- Ядосал си се на приятел, но не му го казваш и след време може да започнеш да се чувстваш раздразнен за всички “малки неща”, които той прави.
- Или когато някой те нарани, а ти не му казваш как го е направил – след време може да усещаш безпокойство или странно напрежение в тялото си – макар да не можеш да кажеш защо.
Какво е „неизказаното“
Понятието „неизказано“ като отношение, а не като описание.
То обозначава психично съдържание (афекти, импулси, мисли, релационни позиции), което е било активирано в конкретен междуличностен контекст, но не е достигнало до символично или релационно изразяване. Неизказаното не представлява отсъствие, а присъствие без форма – преживяване, което остава психично действащо.
Отложеният диалог е форма на прекъсната комуникация, която продължава да функционира във вътрешния ни свят под формата на вътрешни обектни отношения, повторения и афективни конфигурации.
Защо това „неизказано“ е толкова мощно? Защото, това не е просто реч, която не е излязла навън – това е мисъл или емоция, която е имала сили да бъде казана, но по някаква причина е била спряна. Това е важно, защото тъкмо тези спряни емоции продължават да действат в нас – не като спомени от миналото, а като нещо активно в настоящето. Те могат да живеят…
- като мисли, които постоянно се завръщат,
- като вътрешно напрежение,
- като чувство „нещо не е наред, но не знам какво“. И това има много общо с нашите взаимоотношения – както с другите, така и със самите нас.
Често не казваме това, което чувстваме, защото се страхуваме от отхвърляне („Ами, ако той си мисли нещо лошо за мен?“), не искаме да нарушим мира („По-добре да мълча“) или просто нямаме думите да изразим това, което чувстваме. И това „замразено“ неизказано има защитна функция – защитава ни от това, което бихме почувствали, ако го бяхме казали. Страх, срам, вина… всички тези емоции понякога са достатъчна причина да мълчим.
Но има и цена… Когато тези неизказани неща остават натрупани твърде дълго, те могат да се превърнат в:
- повтарящи се емоционални реакции,
- повтарящи се ситуации в отношенията с другите,
- внезапни емоционални изблици,
- усещане за вътрешна „шумотевица“.
- повтарящи се мисловни сцени („какво щях да кажа тогава…“)
- телесни симптоми или афективна реактивност (безпокойство, тревожност)
Например:
Ако винаги си пазил нещо неизказано в себе си, може да откриеш, че в различни ситуации реагираш по един и същи начин – сякаш има вътрешен „глас“, който те води назад към онова незавършено нещо.
Всъщност, това, което действа освобождаващо не е да „кажеш всичко“ – а да създадеш пространство, където да намериш думите си. Това е като да намериш език на емоциите си, така че те да станат по-поносими, по-ясни и по-свързани със ситуацията, която ги е породила. Това не е само „разказване на историята“. Това е разбиране на себе си, интегриране на онези части, които дълги години са били „без глас“. И когато това се случи, усещането може да се промени – от вътрешен шум към смислен вътрешен диалог.
Основни функции на неизказаното
Парадоксално или не, неизказаното има защитна функция.
1. Защитна функция
Неизказването често служи за:
- защита на връзката („ако го кажа, ще я загубя“)
- защита на Аз-а („няма да го понеса“)
- избягване на срам, вина, страх от отхвърляне
Тук неизказаното е форма на адаптация.
2. Стабилизираща функция
- поддържа привързаността
- съхранява образа на значимия друг
- предотвратява разпад на вътрешната структура
3. Регулативна функция
Отложеният диалог често е опит за афективна регулация – психиката „отлага“ изразяването, докато не намери по-безопасен контекст.
Когато, обаче, неизказаното остане за твърде дълго време да живее в нас, защото, както разбрахме – то не изчезва, не се архивира, не се разгражда от само себе си във вътрешния ни свят – то тогава идва моментът, в който неизказаното вече не защитава, а започва да ограничава.
В психотерапията..
Психотерапевтичната работа не цели задължително вербализиране, а създаване на условия преживяването да стане мислимо, поносимо и разбрано.
В терапията:
- не работим, за да „кажем всичко“
- а за да създадем условия неизказаното да стане мислимо
В този смисъл терапията не е място за разкриване, а за узряване на думите, защото:
Неизказаното не е патологично само по себе си.
То е психичен потенциал, който чака подходяща форма.
Когато то бъде:
- видяно и чуто
- понесено и разбрано
- символизирано (облечено в думи и разказ)
то се превръща:
- от симптом в смисъл
- от напрежение в избор
- от вътрешен шум в диалог