„Да знаеш, че си обичан дава повече сила, отколкото ако знаеш, че си силен.’’
– Гьоте
Често говорим за любовта като за нещо красиво, възвишено и естествено. Нещо, от което се нуждаем, към което се стремим и искаме да задържим. Смятаме, че ако намерим правилния човек, ще се обичаме, подкрепяме и ще запазим близостта си завинаги.
Защо любовта се чувства като нещо толкова важно?
Теорията на привързаността и Емоционално-фокусираната терапия (EFT) ни казват, че любовта не е просто биохимия или романтично чувство – тя е нужда от сигурна свързаност.
Според Джон Боулби (създател на Теорията за привързаността), ние сме биологично програмирани да търсим близост с важен друг човек, особено когато сме уязвими, уплашени, претоварени или сами. Като сме малки търсим родителите си. Като възрастни търсим партньора. Но най-вече търсим усещането, че той е сигурна база за нас. Това означава, партньорът ни да бъде емоционална опора, от която черпим увереност, за да преследваме своите цели, мечти и индивидуалност. Всъщност, колкото и парадоксално да звучи, когато сме сигурно привързани към другия, е много по-лесно да бъдем по-самостоятелни и по- устойчиви. В отношенията си ние търсим човек, пред когото можем да бъдем уязвими и да не бъдем отхвърлени. Търсим някой, който няма да се отвърне от нас при трудност и пред когото не трябва да се доказваме, за да сме обичани. С други думи, търсим емоционален дом.
Най-важният въпрос не е „Обичаш ли ме?“, а по-скоро „Ще бъдеш ли до мен, когато имам нужда?“. Това е сърцевината на привързаността.
Как любовта от нещо толкова базисно и необходимо, често се превръща в нещо трудно и болезнено?
Емоционално фокусираната терапия (EFT) на д-р Сю Джонсън, разглежда любовните отношения като пространство, в което най-силно се активират нуждите ни от близост, отклик и сигурност. Двойките не се разпадат, защото сме различни, лошо съчетани или не умеем да комуникираме. Много по-често се случва нещо друго. Ние попадаме в негативен цикъл, в който взаимно се защитаваме от болката, но точно чрез тези защити започваме още повече да губим връзката. Според този подход конфликтите в романтичните връзки не са борба за това кой е прав, а са опит за възстановяване на свързаността.
Единият търси близост, но го прави чрез критика. Другият се чувства нападнат и се отдръпва. Колкото повече единият настоява, толкова повече другият се затваря. Колкото повече другият се затваря, толкова по-изоставен се чувства първият. И така неусетно двама души, които всъщност искат да се намерят, започват да се преживяват като противници.
Основните нужди във връзката според EFT и Теорията на привързаността:
- сигурност и безопасност (Safety and Security) – водеща нужда, при която човекът търси подкрепа и защита от партньора в моменти на стрес, страх или несигурност.
- достъпност (Accessibility) – знанието, че партньорът е „там“ за нас, когато имаме нужда.
- отзивчивост (Responsiveness) – партньорът да реагира емоционално и подкрепящо на нашите сигнали.
- ангажираност (Engagement) – чувството за дълбока емоционална връзка, ценност и значимост в очите на партньора.
Тъй като любовта е потребност от сигурна връзка, при всяка заплаха за разпад на отношенията, в нас се активира не просто страх и тъга, а цялата ни система за оцеляване. Тогава всеки партньор реагира според начина, по който се е изградил неговият стил на привързаност.
Сигурна привързаност: „Бъди до мен – и аз съм до теб“
При сигурно привързаните личности е по-лесно да изпратят ясно послание на другия. Те могат да признават нуждите, да протягат ръка, да поемат и да дават грижа. Държат на близостта и могат да я поддържат. Показват уязвимост и търсят връзка, вместо да се защитават от нея. Подхождат с желание да укрепят отношенията – „Нещо между нас се разклаща, нека да разберем какво е и да го оправим.“
При хората с несигурни стилове на привързаност обаче, стресът от раздялата може да активира друг вид стратегии – протест, вкопчване, откъсване, отчаяние.
Тревожната привързаност: „Не ме оставяй“
Хората с несигурна – тревожна привързаност обикновено имат силна нужда от близост, но трудно се успокояват в нея. Те искат любов, но не ѝ вярват напълно. Има едно вътрешно очакване, че другият може да се отдръпне всеки момент. Затова са силно чувствителни към сигнали за дистанция: по-студен тон, кратък отговор, липса на инициатива, забавено съобщение, умора, разсеяност.
Там, където някой би си казал за поведението на другия: „Сигурно е зает“, те може да усетят: „Отдръпва се. Не съм важен. Пак ще остана сам.“ Нуждата им да бъдат сигурни, че са важни и че връзката е жива, често се проявява като: постоянно търсене на контакт с партньора; натиск за изясняване; ревност; сърдене; непоносимост към отдалечаване; протестно поведение. Те рядко казват спокойно: „Страх ме е, че губя връзка с теб.“ По-често изричат:
„На теб изобщо не ти пука.“ Но под обвинението е скрита тяхната болка и уязвимост.
Отбягващата привързаност: „Не ме притискай“
Хората с несигурна – отбягваща привързаност също имат потребност от близост, но са се научили да не разчитат на нея, да не я искат директно, да не показват твърде много нужда. Да не зависят от другия. При тях уязвимостта често се преживява като опасна. Като нещо, което може да доведе до срам, контрол, поглъщане или разочарование. Затова, когато партньорът поиска повече- емоционален контакт, близост или разговор, те може да не чуят само нуждата му. Може да усетят натиск, изискване, критика. Тяхната вътрешна реакция често е: „Не мога да ти дам това, което искаш“ или „Сега трябва да се защитя“. Нуждата им от приемане и безопасност може да се прояви като: отдръпване; мълчание; рационализиране; бягство в работа, телефон, задачи; минимизиране на емоцията. Те рядко казват: „Когато се ядосаш, се чувствам недостатъчен и ми идва да изчезна.“ По-често казват: „Прекаляваш.“ Това звучи студено, но всъщност прикрива техният страх и безпомощност, а не липсата им на чувства.
Дезорганизираната привързаност: „Ела тук… не, махни се“
Това е може би най-болезненият стил, защото в него любовта и страхът са силно преплетени. Човек едновременно копнее за близост и я отхвърля. Иска да се облегне, но когато другият стане важен, се активира тревога, хаос, недоверие или импулсивност. Все едно самата близост става прекалено силен стимул. Тук нуждите от сигурност, отклик и приемане са огромни, но изразяването им често е противоречиво – силно прилепване, последвано от рязко отблъскване; идеализация, последвана от обезценяване; страх от изоставяне, съчетан с разрушително поведение; тестове към партньора; импулсивни раздели; трудност да се задържи усещането, че другият е безопасен.
Една и съща нужда – различни поведения
Една от най-важните истини в любовта е, че зад много различни поведения може да стои една и съща нужда, изразена по различни начини. Например нуждата да сме важни за партньора, може да изглежда така:
- при тревожния човек: „Защо не ми обръщаш внимание?“
- при отбягващия: „Нямам нужда от това.“
- при дезорганизирания: „Докажи ми… но не ти вярвам.“
За всеки от нас, желанието за утеха и свързаност е основна потребност, дори когато станем възрастни. Когато ни е трудно да покажем своята уязвимост и нуждата ни от другия, отношенията стават напрегнати. Така попадаме в онзи негативен цикъл, в който се защитаваме от болката, като ставаме обвинителни, вкопчващи се, отчаяни или откъснати. И вместо да изпитваме сигурност и доверие, все повече се отдалечаваме един от друг. Това е моделът, с които започваме да се губим. Когато вместо да кажем „Боли ме и имам нужда от теб“, казваме „Не мога повече с теб“ или „Остави ме!“. Губим се, когато виждаме само защитата на другия, но не чуваме страха под нея. Когато самите ние се пазим и нападаме ответно. И точно тогава любовта започва да изглежда сякаш я няма. Не защото е изчезнала, а защото вече не може да премине през бронята.
А какъв е пътят обратно?
Пътят обратно минава през способността да спрем за момент и да видим какво стои под реакциите – нашите и на другия. Да се научим да чуваме не само думите, а и нуждата зад тях. Да разпознаем, че зад гнева често има страх, зад критиката е притаен копнеж, а мълчанието често крие безсилие. Защото любовта не се губи, когато е трудно, а когато спрем да се обръщаме един към друг.
„За да постигнем трайна любяща връзка, трябва да можем да се настроим на най-дълбоките си нужди и копнежи и да ги превърнем в ясни сигнали, които помагат на любимите ни да откликнат. Трябва да можем да приемаме любовта и да си отвръщаме със същото.“
– д-р Сю Джонсън
Статията се базира на принципите на теорията на привързаността и Емоционално-фокусираната терапия (EFT)
Bowlby, J. (1969). Attachment and Loss: Vol. 1. Attachment. New York: Basic Books;
Ainsworth, M. D. S. (1978). Patterns of Attachment. Hillsdale, NJ: Erlbaum;
Johnson, S. (2008). Hold Me Tight: Seven Conversations for a Lifetime of Love. New York: Little, Brown.