Статии

КОГАТО ДЕЦАТА ОТЛЕТЯТ-синдром на празното гнездо

„Да проверя бележника, да прегледам домашното,  да изгладя дрехите, да сготвя първо, второ и трето, да планирам ваканцията – непременно на море, защото за децата е полезно…и така 20 години….А сега, когато  дъщеря ни се омъжи, а по-малкият ни син учи в чужбина, как да се науча да готвя за двама. Та аз вече не помня как да живея за себе си, аз не умея да живея за себе си…“

За този драматичен период от живота на семейството си има специално название – „синдромът на празното гнездо“.

Порасналите деца напускат дома, за да построят своя собствен дом. И макар да изглежда естествено с радост и облекчение родителите да дадат своята благословия, често не се случва така.

„В нито една приказка не се разказва, как живеят майката и бащата, след като принцът е отвел  дъщеря им. С какво да запълня деня, който преди никога не е  достигал да  свърша всичко, а сега се чудя с какво да запълня вечерите си. Как да планирам годината, след като години наред съм си съобразявала отпуската  с ваканцията на децата, а сега можем да пътуваме, където искаме и когато искаме. Оказва се,  че историческите забележителности са ни интересували само заради програмата по история или на море сме ходили, защото е полезно за децата“

Отново остават двамата, както в младостта им, преди да се появят децата.

Това е добре, ако са успяли да съхранят отношенията добри. Но да си говорим честно, по-често се случва така: за 25 години са се превърнали от двойка страстни любовници в двойка „родителите на тези деца“. И когато се махне целия куп детски проблеми и теми, какво остава? Нито интерес, нито страст. Битовизми, къща, роднини, може би домашен любимец. И с това трябва да се живее през останалите 50 години? Ето от това идва драмата.

Когато децата са малки, те зависят от нас – затова въпросът  „Кому съм нужна ?“ –  изобщо не възниква.

Освен това те са мярката за успешност – ето малкият е в четвърти клас и има само шестици („аз съм добра майка“). У дома всичко е чисто, подредено, дрехите са изгладени, храната е приготвена („Аз съм отлична домакиня“) . А сега – кои са критериите? По каква скала да се оценявам? Трябва да започна всичко отначало, а годините си вървят.

Има майки, които с такава свирепа готовност се включват в живота на своите вече порастнали деца: къде е ходил, какво е правил, с кого се е срещал, за какво са си говорили. Плахият или решителен отказ на детето да“ докладва“, предизвиква лавина от емоции:“ Аз ти посветих целия си живот, отказах се от нещата, които харесвам, а ти не искаш да ми разкажеш как ти мина първата среща с онова момиче!“

И ето каква би могла да бъде първата задача в  Наръчника „ Как да преживея отделянето на детето“:

Слушайте внимателно и се старайте да реагирате съответстващо. В нашата култура мислите, чувствата и действията са заплетена прежда. Ние бързаме да правим, когато просто трябва да съпреживеем, сърдим се и наказваме за мисли, поощряваме с думи действията. А реакцията ни трябва да е адекватна на  ситуацията.

Детето споделя преживявания? Отразете, съпреживейте. ( „Това наистина е било обидно!“, „Много се радвам за тебе!“, „ Аз също щях да се натъжа, ако приятелката ми беше постъпила по този начин“), но не се втурвайте да утешавате или да съветвате. И се поинтересувайте нужна ли е помощ и ако да – каква? – преди да обявите всеобща мобилизация.

Ако родителите непрестанно въздействат през тревожността си, то естествената реакция на порасналото дете е да се дистанцира.

Ако мама изпада в истерия и звъни на Спешна помощ, всеки път, когато синът й не се е справил с някой изпит, по-лесно е той изобщо да не й казва. Така ще бъде по-спокойно.

Друга крайност в която попадат някои родители на пораснали деца е да станат техни „най-добри приятели“.

Да споделят подробности от буйната си младост, да говорят с тях с часове по телефона, да се оплакват от здравословни проблеми.  Кой би спорил за това – понякога порастнала дъщеря е единственият човек на света, на когото можеш да разкажеш за притесненията си по повод сериозно заболяване.  Но нека това да става по-късно. Дайте им сега свободата да бъдат без вашите проблеми и тревоги, на тях и така им е сложно. Приятелството е възможно само между равни, иначе това не е дружба, а нещо друго.

Всъщност сега се случва третият, последен и решителен етап в процеса на отделяне на детето от вас.

От самото си раждане то има само една посока на развитие: от идеално комфортното, уютно, приемащо пространство на матката/родителското семейство – към външния, непознатия и невинаги дружелюбен свят. Но това е и движение от зависимост към самостоятелност. То преминава през три етапа.

  1. Раждане.  В матката става тясно, в буквалния смисъл, няма накъде повече да се расте, кислородът от пъпната връв започва да не достига. Налага се да се преодолее смъртен ужас и да се премине през тесния проход на родовия канал, което изглежда болезнено и невъзможно Посреща ни любящата прегръдка и щедрата майчина гръд – като награда за подвига.
  2. Кризата на втората година. Хлапето е нетърпеливо да докаже волята си, налага се и изисква да се съобразяват с него. Това също е отделяне – чрез горчивите сълзи детето разбира, че не е всемогъщо. А родителските забрани са по-силни от желанията му. Но с успешното преминаване през този етап детето се научава да утвърждава себе си, да създава, да взаимодейства с други хора.
  3. Юношество. Най-бурният, дълъг и труден етап. Чрез протест, предизвикателство, конфликт и обезценяване на всички (особено на родителите), младежът трябва да напусне дома си и  да тръгне сам на опасно пътуване. Да пусне надеждните ръце, които понякога подкрепят, а понякога го спират  от необмислени действия. „Аз сам!“ Е основното послание на човек, който преживява кризата на раздяла. Ако в този момент позволите на родителската ви тревожност да надделее, да сложите „предпазители“ и „осигурителни мрежи“ навсякъде, вашият тийнейджър може никога да не разпери криле.

За да полети нависоко, е нужно детето да се оттласне от нещо.

И точно вие родителите трябва да сте тази сигурна опора. Ако вашето послание към него е  – „Не мога да живея без теб“, то най-вероятно няма да се премести никъде, защото много ви обича.

Затова, ако се появят паниката, соматичните признаци на депресията (сърцебиене, постоянна слабост, безсъние) – потърсете психотерапевт за квалифицирана помощ. Това е тревожност или депресия от раздялата и имате нужда да се справите с психическия дискомфорт , не прехвърляйте отговорността за него на децата, възродете отношенията си с партньора. Сега е времето за това. Децата са вече големи.

Автор: Светлана Сотирова – психолог, психотерапевт

Използвана литература:

„ Про детей и их родителей“ Катерина Дёмина

Последвайте ни в социалните мрежи!

Facebook:https://www.facebook.com/S.O.V.A.psyc... YouTube: https://www.youtube.com/channel/UCd2dYVIA_CY_hoAyNkQ2rLg Instagram: https://www.instagram.com/sova_psy/ Pinterest: https://www.pinterest.com/sovapsy/ LinkedIn: https://www.linkedin.com/company/sova… Twitter: https://twitter.com/sovapsycenter

Подобни постове:

Leave a Comment