Статии

„Из писмото на една анорексия-художествена измислица от реалния живот.“ (VII)

Подаряват ми кутия шоколадови бонбони. Някои хора могат да ядат сладки неща в неограничени количества и да не напълняват. Това абсолютно не е моят случай, въпреки това изяждам почти цялата кутия. Сега не трябва да ям нищо поне два дни. По-добре една седмица. Доказано е, че човек може да живее без храна дълго време. Затова пък вода може да се пие в неограничени количества.

Случи се в този живот.

Решавам, че трябва да съм по – красива, по – слаба. Да ме харесват повече, за да се харесвам повече. И започвам.

Аз се разболявам на 19 години.

Не се храня с дни. За едно денонощие изяждам по един морков. Просто искам да бъда слаба и да се обличам с красиви дрехи, а всички красиви модни облекла се шият в малки размери. По всичко изглежда, че ще трябва да забравя за вкусните храни и сладкишите най-малко до пенсиониране. Тогава, може би, ще започна да ям сутрин за закуска торти с крем. А, може би и на обяд и сметанов сладолед!

И продължавам.

Когато майка ми ме гледа с каква мъка хрупам моркова, ми казва, че не е родила заек, а нормално и прекрасно момиче.

А, аз приличам на животно, диво и неопитомено.

Животът ми вече се отброява не в дни, а в калории. Думите на околните от типа на „Колко си кльощава”  са като музика за ушите ми, мотивират ме да продължавам.

Само в началото ти се струва, че е трудно да се откажеш от храната. Сега само се преструвам, че ям, за да нямам проблеми с родителите ми. Никога не съм си мислила, че една най-обикновена вода може да бъде толкова вкусна.

Свалям повече от 20 килограма само за няколко месеца. Гладът вече не е никаква причина да сложа нещо в устата си. Затворям се в себе си, забравям всичко и всички…единственото ми желание е да съм слаба.

Толкова болка има в очите на майка ми. Мразя я, мразя тази унизителна и дразнеща болка!

Затова я лъжа. Сценариите за това къде, с кого и какво съм яла са толкова тлъсти, че се храня с тях. Измислям си социален живот, несъществуващи приятели. И хората се правят, че ми вярват. А, аз дори не искам да е истина. Нямам нужда от никого, от нищо.

Нямам цикъл, спря още на втория месец. И аз се радвам, толкова съм щастлива, че не осъзнавам как съм престанала да бъда жена. Не осъзнавам, че имам проблем.

Огледалото пред мен е така изкривено, че виждам себе си огромна, грозна и ужасна.

Понякога обаче огладнявам. Да. И ям, ненаситно, тъпча в устата си каквото ми падне, гълтам без да дъвча.

А, после се наказвам. И повръщам.

Отначало си бъркам в гърлото с 1 пръст, после с 2 пръста, след това започвам с цялата ръка. Дори по кокалчетата на ръцете имам рани и белези. Гърлото и сливиците ми са в рани, защото ги дера и дразня всеки път, когато ям нещо.

Ям грейпфрути в началото. Тях не повръщам. Ям ги, защото някъде прочитам, че грейпфрутът топи мазнините в човешкото тяло. Аз вече нямам мазнини, никакви. Но ги топя.

Не разбирам, че топя костите си. Не разбирам, че топя органите си.

Преставам да пия вода. Чувам от някъде, че организмът е 75% вода и решавам, че и пиенето допринася по някакъв начин за надебеляването. Щом е така, аз сега ще махна и водата. Пия диуретици, за да стана по-слаба.

Мисля, че го бях написала това. Написах ли го? Не помня.

Мозъкът ми вече не е така бърз. Забравям. На 23 съм. А, някога май бях умна. Но след 1, 2 или 3 години гладуване, вече нищо не е същото. Не помня нищо, записвам си, обаче после забравям къде го записвам. Един ден излизам от нас и не се прибирам. Загубвам се. На сутринта един съсед ме среща и ме пита: „Ти какво правиш тук?“, а аз му казвам: „Не мога да се сетя къде живея.“

Косата ми пада, зъбите ми са като на кон, защото кожата ми залепва по лицето и само зъби се виждат. Кожата ми повяхва.

Отварям очи и виждам непозната стая.

Събуждам се в болницата. Не си спомням как съм припаднала. Момичето, с което сме в една стая, каза, че съм спала в продължение на два дни. Приета съм в кома с атрофирали мускули, напълно неподвижна и с много лоши чернодробни показатели.

Толкова се стряскам за себе си, за бъдещите си любови и за бъдещите си деца.

Чак тогава разбирам погледите на другите хора. Ужасени са. А, до вчера мислех, че се обръщат след мен, защото съм красива! Красива съм. Пред тоалетната.

28 килограма съм.

Тогава идва най-страшното – искам да се храня, а не мога. Плача над храната.

Идва психолог. Говорим дълго. Започвам терапия.

Качвам килограми.

Още съм роб на това днес ще ям ли, няма ли да ям, но сега разбирам, че имам право да се харесвам.

Автор: Емилия Сотирова

„Из писмото на един наркоман-художествена измислица от реалния живот.“ (VI)

„Из писмото на човека с паник-атаките-художествена измислица от реалния живот.“ (V)

„Из писмото на един обсесивно-компулсивен човек-художествена измислица от реалния живот.“ (IV)

„Из писмото на един алкохолик-художествена измислица от реалния живот.“ (III)

„Из писмото на един шизофреник- художествена измислица от реалния живот“ (II)

„Из писмото на един самоубиец-художествена измислица от реалния живот“ (I)

Психологичен кабинет S.O.V.A. (Suggest opportunity to view the answers/SOtiroVA)

Подобни постове:

Leave a Comment