„ Из писмото на един шизофреник-художествена измислица от реалния живот“ (II)

Последния път усетих много силно, болезнено парене по гърба и лицето си. Бях сигурен, че това е „горене” в резултат от облъчване с лазери от разстояние, предприето от организирана престъпна група от хора („мафия”), които се опитват да ме убият, за да присвоят след това апартамента ми.

По-предния път си спомням, че  усещах миризмите като резултат от обгазяване с невидим газ и обвинявах за това съпругата си, че се опитва да ме отрови. Заедно с това бях убеден, че шофьорите в автомобилите, които минават покрай мен по улиците са подставени лица и преднамерено се опитват да ме сгазят чрез инсцениране на злополучен инцидент.

Спрях да излизам тогава.

В момента съм на 30 години и диагнозата ми е параноидна шизофрения. Аз не знаех какво се случва с мен и нещо повече – мислех, че всички хора са като мен, те се справят сами – значи и аз трябва да се справям сам. Така беше до преди 4 години, когато разбрах, че всъщност не съм като другите хора. Луд съм.

Знаеш ли как се чувства човек, на когато казват, че е болен от шизофрения? Накратко бях разстроен , уплашен и объркан. Не знаех какво ще последва , не знаех на кого да вярвам , не знаех на какво да вярвам. Бавно започнах да осъзнавам , че това , в което съм вярвал през тези години може да не е било истина …но как може да не е истина?! Как може да не е било истина като беше толкова реално?, то е било истина не е възможно да греша. Какво става ? Какво е погрешно ? Защо трябва да премислям всичките си действия, за да не направя грешка, за да не се влошат нещата, защото това ще е края на моя свят и аз ще го предизвикам … защо? Защо се чуствам по начина по , който се чуствам , несигурен в това , което вярвам, в което вярвах…

През този период настъпи коренна промяна в поведението ми – всички, които ми бяха близки и дори само бегли познати можеха да го установят. Аз, обаче, правих неимоверни усилия да продължа да водя нормален начин на живот, въпреки бурята в главата ми. Чувах гласовете на най-различни хора – познати и непознати, почти винаги иронични и заплашителни (но не ми заповядваха). Страх ме беше да излизам и се затварях в къщи. В главата ми беше такъв хаос, че не можех да говоря и отговарях само с да и не, защото не мога да съставям изречения.

Накратко, ужас, това изпитвах.

Нещата постепенно се влошаваха и в един момент започнаха напълно да излизат извън контрол. Направих опит за самоубийство. Неуспешен, както може да предположите. Метнах се от 6-тия етаж.

Пак се озовах при психиатъра.

Той ми говореше с медицински термини и ми обясняваше, че съм луд за цял живот. От това, което разбрах не се сдържах да му кажа: „Пич, ти току-що ми размаза надеждата за нормален живот. Опитай се да бъдеш поне малко човек, все пак става дума за човек, не за парче месо.“

Той ми изписа други хапчета. Повечето симптоми спряха.

Дотук добре, обаче, за да живееш нормално трябва и да работиш, а точно в този момент аз не се чуствах много работоспособен. Въпреки всичко започнах и работа. Има нещо вярно в това, че когато си ангажиран, по-малко мислиш за проблеми. Не изчезват, просто имаш по-малко време да ги мислиш. И така, от тогава заболяването ми се придържа в рамките на нормалното. „В рамките на нормалното“ ,че аз говоря за шизофрения, мамка му. Както и да е, та от тогава имам своите приливи и отливи.