Психотерапия на деца и юноши – когато поведението разказва история
Децата невинаги могат да кажат какво преживяват. Понякога го показват чрез поведението, играта, тялото, страховете, мълчанието или отношенията си с другите.
Когато възрастният преживява труден период, обикновено разполага с думи, с които поне донякъде може да го опише.
- „Тревожен съм.“
- „Чувствам се сам.“
- „Не знам какво се случва с връзката ми.“
- „Страх ме е от промяната.“
При детето това невинаги е възможно. То може да не знае как да каже:
- „Страхувам се, че мама и татко ще се разделят.“
- „Не знам къде е моето място.“
- „Имам нужда от повече близост.“
- „Нещо се промени и не разбирам какво.“
- „Ядосан съм, но не знам на кого.“
И тогава преживяването може да се появи по друг начин. Детето започва да плаче по-често. Става раздразнително. Не иска да остава само. Появяват се страхове. Отказва да ходи на детска градина или училище. Започва да се кара. Затваря се в себе си. Трудно заспива. Връща се към поведение, което семейството е смятало за вече преодоляно. При юношата езикът може да бъде различен – отдръпване, силни конфликти, промени в поведението, отказ от общуване, трудности в отношенията, тревожност или усещане, че никой не го разбира. Затова в детската психотерапия често започваме не с въпроса:
„Как да спрем това поведение?“, а с друг: „Какво се опитва да ни покаже детето чрез него?“
Детето говори на различен език
Една от най-важните способности на детския психотерапевт е да може да срещне детето там, където се намира то, а не да очаква от него да разговаря като възрастен.
- За едно малко дете естественият език може да бъде играта.
- За друго – рисунката.
- За трето – приказката, фигурите, пластилинът или куклите.
- При по-голямото дете постепенно се появяват повече думи, а при юношата разговорът може да стане основното пространство за терапевтична работа.
Настоящият подход на S.O.V.A. също включва игра, рисуване, оцветяване, куклен театър и други средства, адаптирани към детската възраст. Това не са просто начини детето да бъде забавлявано. Те са средства за комуникация.
- В играта детето може да покаже отношения.
- В рисунката – да организира своя свят.
- В историята – да говори за нещо свое чрез герой, който уж няма нищо общо с него.
Понякога детето започва да разказва именно когато възрастните престанат да настояват то да говори.
Симптомът не е непременно проблемът
Родителите обикновено търсят психолог заради нещо конкретно.
- „Не слуша.“
- „Прави ужасни истерии.“
- „Не иска да ходи на училище.“
- „Страхува се да спи сам.“
- „Започна отново да се напишква.“
- „Не може да се отдели от мен.“
- „Затвори се напълно.“
- „Постоянно сме в конфликт.“
Това е разбираемо – именно поведението е онова, което семейството вижда. Но от системна гледна точка симптомът е само видимата част от една по-голяма картина.
- Зад агресивното поведение може да има страх.
- Зад непрекъснатото търсене на родителя – несигурност.
- Зад отдръпването – преживяване, за което все още няма думи.
- Зад трудността в училище – напрежение, което няма нищо общо със способностите на детето.
Затова терапевтичната работа не се стреми просто да направи детето по-послушно. Опитваме се да разберем какво се случва с него.
Детето не съществува отделно от семейството
Едно от най-важните различия между работата с възрастни и работата с деца е, че детето все още е силно зависимо от системата, в която расте.
- То е част от отношенията между родителите.
- От начина, по който семейството общува.
- От правилата и границите в дома.
- От отношенията между братя и сестри.
- От връзката с бабите и дядовците.
- От детската градина или училището.
- От промените, през които семейството преминава.
Раждането на второ дете, започването на детска градина, тръгването на училище, преместването, загубата на близък човек, разводът или появата на нов партньор на родителя могат да бъдат значими събития в света на детето. Това не означава: „Родителите са виновни.“ Системното мислене не търси виновник. То се интересува от отношенията и взаимното влияние.
- Как детето реагира на семейството?
- Как семейството реагира на детето?
- Как реакцията на единия променя поведението на другия?
- И как постепенно всички могат да се окажат в модел, от който трудно намират изход?
Понякога детето „говори“ от името на семейството
Представете си семейство, в което родителите преминават през продължителен конфликт. Те се опитват да не спорят пред детето. Не му обясняват много, защото искат да го предпазят. На пръв поглед то „не знае нищо“. Но усеща дистанцията. Чува промяната в гласа. Забелязва кой къде спи. Усеща напрежението в стаята. В този период започва да отказва да остава само вечер. Единият родител започва да стои до него, докато заспи. Другият също се включва. За известно време конфликтът между възрастните отстъпва на заден план, защото вниманието на всички е насочено към детето. Означава ли това, че детето съзнателно е „създало симптом“, за да събере родителите? Не. Но поведението му вече има място в семейната система.
И ако работим единствено върху това детето да започне да спи само, можем да пропуснем важна част от историята.
Затова родителите са част от терапевтичния процес
В практиката на S.O.V.A. първата среща при работа с дете се провежда с родителя или родителите. Следва среща с детето, а след това родителите получават обратна връзка и се обсъжда планът за последваща работа.
Тази структура има важен смисъл. Родителят познава историята на детето. Той може да разкаже кога е започнала трудността, какво се е променило около този момент, как детето се държи у дома, в училище и сред връстници.
Но родителите не участват само като източник на информация. Те могат да бъдат важна част от промяната. Понякога малка промяна в реакцията на родителя води до голяма промяна в поведението на детето. Друг път е необходимо да бъдат променени граници или правила. Понякога родителят има нужда да разбере поведението по различен начин. А понякога самите отношения в семейството имат нужда от повече внимание.
Затова устойчивата промяна често се случва не само в терапевтичния кабинет, а и в пространството между детето и значимите за него хора.
А какво се случва при юношите?
Юношеството поставя семейството пред различна задача. Детето, което доскоро е търсило родителя за почти всичко, започва да се отделя. Иска повече лично пространство. Приятелите придобиват огромно значение. Появяват се първите интимни отношения. Тялото се променя. Идентичността се изгражда. Авторитетите се поставят под въпрос. Родителят понякога преживява това като:
„Вече не мога да го позная.“
А юношата:
„Никой не ме разбира.“
Конфликтът невинаги означава, че отношенията са разрушени. Понякога той е част от трудния процес, в който младият човек трябва едновременно да остане свързан със семейството си и да започне да става отделен човек.
Терапията може да създаде пространство, в което тази промяна да бъде разбрана, без юношата да бъде разглеждан единствено като „проблемен“, а родителите – като „причината“.
Доверието е особено важно
За детето и особено за юношата терапевтичният кабинет трябва постепенно да се превърне в място, в което може да бъде себе си. Това поставя важен въпрос:
„Ще разкажете ли на родителите ми всичко, което казвам?“
Ако терапията се превърне в пространство, от което всяка дума автоматично се предава на родителя, трудно може да се изгради истинско доверие. Затова още в началото е важно да бъдат договорени ясни правила за поверителността и нейните граници, съобразени с възрастта и безопасността на детето или юношата. Родителите остават част от процеса, но детето също има нужда да усеща, че притежава свое психологическо пространство.
Кога да потърсим детски психолог или психотерапевт?
Не е необходимо да чакате проблемът да стане голям.
Причина за консултация може да бъде осезаема промяна в обичайното поведение или емоционално състояние на детето, която продължава във времето или започва да влияе върху ежедневието и отношенията му.
Това може да включва силна тревожност и страхове, трудности с отделянето, чести емоционални избухвания, агресивно поведение, затваряне в себе си, проблеми със съня, трудности в училище или детската градина, проблеми с връстниците, ниска самооценка, трудности след раздяла или развод на родителите, загуба, значима житейска промяна или продължителни конфликти между детето и родителите.
Но понякога поводът е много по-труден за формулиране:
„Просто усещам, че детето ми не е същото.“
И това също може да бъде достатъчна причина за първоначална консултация.
Как протича психотерапията?
Няма еднакъв терапевтичен процес за всяко дете. При по-малките деца работата може да преминава основно през игра, рисунка, истории, символи и творчески средства. При по-големите постепенно се включва повече разговор.
При юношите терапевтичната среща може много повече да наподобява индивидуалната психотерапия при възрастните, но остава съобразена с възрастта, развитието и семейния контекст.
Паралелно с индивидуалните срещи могат да се провеждат родителски консултации или семейни срещи, когато това е необходимо. Целта не е детето да бъде „поправено“. Целта е да разберем какво преживява, от какво има нужда и как средата около него може да подкрепи промяната.
Детето не е проблемът. Детето има проблем.
Разликата между тези две изречения е огромна.
„Той е агресивен.“ е различно от: „В определени ситуации той реагира агресивно.“
„Тя е тревожна.“ е различно от: „Има ситуации, в които тревогата ѝ става много силна.“
Когато превърнем поведението в характеристика на детето, рискуваме постепенно и то да започне да вижда себе си през нея.
- „Аз съм лош.“
- „Аз съм проблемният.“
- „С мен нещо не е наред.“
Психотерапията се опитва да направи обратното – да отдели детето от проблема и да потърси неговите способности, ресурси, отношения и възможности за промяна.
Защото зад трудното поведение винаги има много повече от поведението.
Да чуем детето скрито зад поведението
Децата постоянно комуникират с нас.
- Понякога с думи.
- Понякога чрез играта.
- Понякога чрез поведението.
- Понякога чрез това, което отказват да направят.
- Понякога чрез начина, по който се прилепват към нас.
- А понякога чрез мълчанието.
Задачата на психотерапията не е просто да направи тези сигнали по-тихи. Тя е да помогне на възрастните и на самото дете постепенно да разберат какво стои зад тях. Защото понякога промяната в поведението започва не когато накараме детето да се държи различно, а когато успеем да го чуем по различен начин.
„Преди да попитаме как да променим поведението на детето, понякога трябва да се запитаме какво то се опитва да ни разкаже чрез него.“
